Ти си председател на Новото време. Какво има останало в душата ти от старото време?

Всичките тези 20 години, които минахме заедно и целият този безсмислен преход, в който съм бил участник, наблюдател, потърпевш и причинител. Затова мисля, че познавам добре новата история на България. Но си спомням добрите и хубавите неща, опитвам се да забравям лошите и да не нося негативизъм.

Какви са ти добрите спомени тогава? С какво са свързани?

С чудесната 89-а, огромните митинги, със свалянето на БКП, ентусиазма, студентските шествия по улиците, със свалянето на Живковата конституция, с  падането на Петър Младенов заради репликата „Танковете да дойдат“ и протестите пред парламента. Свързвам ги с пролетта на Източна Европа. Имам красиви спомени и красиво видео…

Какви красиви спомени имаш в чисто емоционален план?

Като всеки човек, най-любимите ми години са в гимназията и в университета. Много обичам Пловдив. Там завърших английската гимназия. Там станах от дете – младеж. На 14 години излязох от вкъщи, напуснах дома си и в Пловдив за първи път се почувствах самостоятелен – там ми беше първото влюбване, първата разходка в парка с девойка, първото напиване. Имах уникалния шанс да следвам в Санта Барбара (Южна Калифорния), който е един от добрите университети в Америка. Санта Барбара е много живописен град, изискан и скъп и да прекараш 4 години там, това остава отпечатък.

Защо си избра да учиш там?

Това е много смешна история. Първо трябва да кажа, че стипендията и следването се случиха благодарение на хора от България. Нито съм най-талантливия, нито най-умния. Причината да получа стипендията е не просто защото издържах теста, а защото името ми беше скандирано от стотици хиляди на площадите като най-младия политически лидер. Когато приеха документите ми, два университета ми предложиха следване – Yale University и UCSB. Бях чувал за Yale, но не и за UCSB. Дори не знаех къде е. Тогава попитах културното аташе на Американското посолство и той ме посъветва да отида в Санта Барбара заради климата. Послушах го и се оказа прав. Ходих по къси гащи цяла година, всичките ми колеги тренираха сърф и тенис, и живях с децата от високата класа на Америка. Ходих на плажа и наблюдавах живота в Южна Калифорния. Изкарах там 4 чудесни години. Свикнал съм да чета по кафенетата. А това, че след затвора имах шанса да живея там и да гледам калифорнийките, мисля, че е добра компенсация за изгубените години.

Добър климат!

Да. Всички са фитнес-маниаци. Научих се да живея изключително здравословно. До ден-днешен мога да ти изброя менюто на китайски и мексикански ресторанти наизуст.

Прилагаш ли го и сега?

За съжаление, позабравих тази култура. Там, да си дебел, е грях. Няма как да си интелигентен и умен, и да си дебел. Като си толкова мъдър, свали килограмите. Култът за килограмите, който съществуваше през 90-те години, изчисляването на калориите от салатата, беше нещо напълно нормално. Като се върнах тук, приятелите ми ме мислиха за превъртял заради това, че махах олиото от салатата. В България нямам вътрешната дисциплина и средата за това. Не познавам  хора от моята компания, които да са толкова стриктни в хранителния си режим и във фитнеса. Ако някой непрекъснато ме влачи в залата, сигурно ще се съобразявам отново.

Знаеш ли истината за себе си?

На 44 години, ако все още се опознаваш, значи си леко инфантилен. Би трябвало криво-ляво да си наясно със себе си. Имам страшно много недостатъци, от които бих искал да се отърва. Давам си сметка за слабостите, които също не са ми приятни и се опитвам да ги преодолявам. Едва ли съм перфектен. Не вярвам да съм образец за подражание.

Нужно ли е човек да променя това, което не одобрява у себе си?

Разбира се. Ако нещо не ти харесва или имаш лоши черти, добре е да ги преодолееш. Проблемът е, че не става толкова лесно. Някои от нещата са генетично заложени, други – трайно придобити. Трудно е да се пребориш с тях.

Привилегия ли е това, че изглеждаш толкова добре?

Винаги е добре. Както знаем, хората посрещат по външния вид. Така се създава първото впечатление. Добре е да се полагат усилия за фигурата си, за тялото, за облеклото. В 21-и век е малко нелепо да изглеждаш зле при всички възможности, които дава и медицината, и обществото – можеш да тренираш, да живееш здравословно, да се обличаш добре.

Ти какво правиш за себе си?

Опитвам се да спортувам, да спазвам някакъв режим на хранене, макар и не много успешно. Опитвам се да намалявам пороците – цигари, алкохол. Гледам да се грижа за начина, по който изглеждам. Едва ли бележа големи успехи… Понякога от нерви и от напрежение пуша много.

Склонен ли си на експерименти?

Като че ли животът ми дотук премина предимно в експерименти. Склонен съм да приемам предизвикателства, да поемам рискове, макар че може би не бих поел безразсъден риск. Вярвам на интуицията си и ако чувствам, че нещо е правилно, го правя.

Експериментите могат ли да бъдат премерени?

Могат. Сам избираш кога да експериментираш и с какво.

А относно експериментите откъм външен вид?

Ако ме питаш дали бих си боядисал косата зелена или дали бих се облякъл като бразилски папагал – не. Мисля, че съм малко консервативен в тази посока.

Ходиш на маникюр!

Специалистите в салона се справят по-добре, отколкото бих го направил сам. Не виждам причина човек да изглежда зле. Смятам, че маникюрът или добрият фризьор са задължителни. Не е странност. И мъжете имат нужда от тези грижи. Ходя на маникюр от 20 години.

Каква е личната ти кауза?

Бих искал да направя нещо в политиката, което е свързано с България. Например да вкарам мажоритарните избори като закон. Отдавна се боря за това. И ми е най-голямата цел, защото ще доведе до смяна на целия политически елит.

Кафка казва, че най-голямата цел в живота на един човек е да създаде семейство, деца и донякъде да им даде насока в живота. За повече от това не можеш да мечтаеш.

Ти как помагаш на твоето дете от разстояние?

За съжаление – никак. За да бъда добър баща, трябва да съм до дъщеря ми. Но така се стече моя живот, че тя живее в друг континент. Опитвам се, когато съм там, да компенсирам. Давам си сметка, че за един месец не може да се навакса цяла година. Опитвам се да се грижа за нея дотолкова, доколкото мога. Ако ме питаш дали съм добър баща – не, не съм. Детето ми живее далеч.

Тя по този начин ли го усеща?

Да, все повече. Докато беше малка, ме гледаше само в компютъра. Сега, когато си говорим, всеки път ме пита дали ще ходя там, а когато си тръгвам, се разплаква на летището. Усеща ме като безспорен авторитет. Виждам как връзката ни се изгражда и все повече ми липсва. Докато са малки децата, са като живи играчки. Но вече е човек. Тя е на 12 години. Аз самия осъзнавам нейните потребности – как има нужда да говори с мен, да излезе с мен, да ме покаже.

Притеснява ли те връзката ви да отиде в друга посока, след като стане на 18 примерно…?

Не мога да мисля толкова напред. Надявам се, че ще разбере защо се налага да съм в България и ще проумее, че това, което върша тук също е много важно. Но не знам как ще реагира. Може да каже „теб те нямаше докато растях“ и това ще бъде най-тежкото обвинение.

Какво си мисли вечер, преди да заспиш?

Повечето пъти съм толкова уморен вечер, че единствено си припомням ангажиментите за утрешния ден. Грабвам някаква фантастика или криминале и заспивам с книгата набързо. Работата ми е свързана с разговори, които в 90 % от случаите са неприятни, срещите са напрегнати и се чувствам доста изцеден вечер. Като че ли нямам време за лежерни мисли.

Не ти ли писва от толкова много хора?

Писва. И начинът да се спася, е да запаля колата и петък, събота и неделя да изчезна от София. Понякога се срещам с колегите в другите градове, но ме разтоварва самото пътуване по магистралата. Разтоварва ме да седна на брега на Дунава, да отида до морето или да изпия едно кафе в Стария Пловдив. Зарежда ме смяната на средата и така изчиствам напрежението. Когато оставам в София, се срещам с приятели, които са извън политиката. Те са „безсмислени“ млади хора – певици, музиканти, актьори, които са много ведри и приятни. С тях си прекарваме вечерите в песни и закачки.

Податлив ли си на управление от една жена?

Всеки един мъж е толкова елементарен, че ако жените бяха малко по-последователни, отдавна щяха да управляват целия свят. Не знам мъж, който да не е податлив на управление от жена. Не познавам такъв и до днес. Всички мъже се раждаме с бутон за управление. Просто някой път е скрит по-дълбоко и трябва да го намериш.

Такъв самотник ли си, какъвто сподели че си, когато беше във V.I.P. Brother?

Имам много приятели, излизам с много хора, но понеже живея сам, понякога го усещам по-силно. Прибирам се вечер и си задавам въпроса: „добре, с кого да ям“? Всички други се прибират вкъщи, могат да излязат със семейството си… Моят хладилник изглежда като току-що купен от магазина. В него няма нищо, освен бутилка вода. Няма смисъл да готвя само за себе си или да държа храна вкъщи, за да седна сам да хапвам. Свикнал съм с този начин на живот, но от време – навреме ми става мъчно. Осъзнавам, че съм сам. Вървя по улиците и разбирам, че дори не мога да вляза в ресторанта, защото няма с кого да си кажа „добър апетит“. През деня върви добре. Вечерите са по-тежки. Хората са създадени да живеят по двойки, да имат дом и семейство. При мен го няма и тази липса става все по-осезаема…

интервю и снимка:  Радостина Колева

за списание „ДИЕТА И КРАСОТА“ (юни 2009)

Беше различно –

помня снега ни дори –

до грях хаотично

в шантави багри.

Коледна нощ е –

ела с първата мъгла.

Аз искам те още,

ще превърна всяка болка в дъга.

Красивата зима

теб ми напомня,

ту е нежна, ту дива,

а е бездомна.

Пак ще те стопля,

ако прегърна

заснежената рокля,

ако те зърна.

Ала как да не искам

този

коледен разкош.

Как? Нали те измислих

само за мойта

празнична нощ.

от книгата ми „В несвяст“

Искрен Пецов

Към ден-днешен много неща са се променили в живота му. Казва, че видимо е поостарял, но се чувства и по-опитен. В личен план се е сблъскал седин развод, преживял е нова сватба, раждане на трето дете. Това го кара да се усеща много добре. Със сигурност тези 15 години са оказали влияние. Позицията, която заема в момента, изисква доста нерви, сложна е и ветровита, но Боби гледа да свиква с напрежението. Надява се тези нерви да не му се отразят здравословно. Затова обича извънработното си време да го изкарва с фамилията. Харесва му да ходи на лов в гората, да се изключва  и да може да компенсира. Боби определя лова като мъжко хоби. Всичко му харесва, когато го практикува – тишината на гората, дебненето на дивеча, та до неговото отстрелване.

Има доста срещи ежедневно, все свързани с футбола. Ни най-малко не е забравил кариерата си. Липсва му емоцията да хваща дузпи по време на мач. Но мисли, че навреме се е отказал от спорта. Наскоро при бенефисен мач си припомнил тази атмосфера. Особено в съблекалнята. „Хубаво е да се събереш с тези хора, с които си делил своя живот дълго време. Имало е периоди, в които съм бил на крачка от провал, като вратар, но в живота предполагам, че не съм бил толкова близко до него.” – разказва Борислав.

Боби представя себе си като свободолюбив и свободомислещ човек, и няма спомен някога да се е чувствал като завързан. Позволява си всичко, което един мъж си позволява като се съобразява и с личните си ценности, както и с името, което носи. Обект е на непрекъснато внимание и знае, че трябва да се държа така, както хората очакват от него. Обича да ходи с костюми, но „президент на футболен съюз” е достатъчно престижен пост, за да се облича по подходящия начин – делово. Слава Богу, деволово държание не се отразява на лицето му. Нищо не му пречи да се усмихва често. Счита се за  доста весел човек. По-рядко се натъжава, а именно когато се сблъска с лъжата, измамата, с болест или смърт на близък човек. И със сигурност усещам, когато го лъжат. Но заради ежедневните срещи с много хора, не може да „хване” всичко.

Боби признава, че понякога закъснява за някоя среща, докато друга започва по-рано и това прави целия му ден забързан. Движението е доста голямо покрай бившия национален вратар. Когато се прибере вкъщи обаче, спира на едно място – играе си с малката Елинор, гледа телевизия, чете книги, слага масата за вечеря – чинии, чаши, салфетки,… свещи и всичко, което е необходимо.

От време на време, Боби има желание да бъде сам. Тогава… (връщаме отново темата) – отива на лов. Това е един от начините за ловуване – просто да стоиш на чакалото. Там чуваш гората и дебнеш дали има животни. Понякога стои 4-5 часа и нищо не се показва. Нарича лова спорт, тъй като е съпроводен с много ходене, катерене, лазене. И изобщо – трябва много дисциплина в лова. Проблем с коляното не му позволява да се насочи към друг спорт. „Усещам се, че когато съм сам вкъщи, също си почивам, гледайки телевизор и невиждайки това, което гледам. Вероятно мисля, докато минавам по програмите.” – подсмихва се Боби.

Тъй като всичко това спада към свободното време, Боби е категоричен, че хобито си, както и част от заетостта си би жетвал в името на семейството си. Синът му, Николай Михайлов, е трето поколение футболист в рода.  „Ако прилича на мен, това е ген. Иначе аз съм на 46, а той – на 21. Може би се дублираме в жестове, мимики, в излъчване… Ники е възпитан е да се държи като джентълмен. Едновременно с това е по-обран и спокоен, крие емоциите си. Дъщеря ми Бисера е по-емоционална, а за Елинор още е рано да се каже, но е доста темпераментна.” – описва децата си Боби. А дали  оставя следи у жените в живота си? Борислав единствено се надява с държанието си да е показал отношение и следите, които е оставил у тях да са с положителен знак.

Може ли човек да е толкова деен и съвтестим на всичките тези поприща?… „Винаги можеш да бъдеш по-добър. Максималист съм. Към себе си обаче не съм толкова добър. Може би това идва от  характера, от отговорностите… Не щадя самия себе си. Доста съм отворен към хората, доверчив съм и искам да помагам.” – замисли се Боби.

Диета и красота! Да видим Борислав ще се вмести в тези две понятия… С гордост признава, че се впечатлява от всичко красиво. Самият той да се  прави на по-красив, отколкото е, използвайки кремове да речем или друга козметика, не му е любимото занимание. До диети не е прибягвал, тъй като не е много по яденето. Не е чревоугодник. Опитва се да яде по-леки храни – риба, пиле, зеленчуци и пропуска свинското. След спирането с футбола, не е качил кой знае колко. Установил е, че правилното хранене оказва ползотворно влияние на организма. Единственото хубаво в нервите, които хвърля е, че е успял да спре цигарите преди 8 месеца, след 20 години пушене. Ето на това му се казва мъж за пример!

интервю на Радостина Колева за списание „ДИЕТА И КРАСОТА“

ОКТОМВРИ 2009

Борислав Михайлов

Защо казват, че си човекът-стихия?

Просто си върша работата, но по начин, по който се опитвам да съвместявам много неща наведнъж. Един от основните принципи, по които живея е, че и „най-лошото решение е по-лошо от невзетото решение”. И в този смисъл се опитвам на всеки няколко минути да взимам решения. Това може би създава впечатление, че живея доста бурно, което е факт. Обаче не искам да бъда стихия, защото в крайна сметка стихията няма предпазен характер, а обикновено унищожава нещо край себе си. С начинът, по който управлявам различните си бизнеси, се опитвам да изграждам, вместо да опустошавам. В този процес може да има някое и друго паднало дърво, засипана рекичка, спряло поточе, но важното е да стигнеш от точка А до точка Б и хората, които са покрай теб, да останат доволни. А в крайна сметка, тези които ме познават добре знаят, че съм страшно позитивен човек и каквото и да се случи, гледам поне 5 години напред.

Защо трябва стихията да е негативно явление? Може да става дума за падане на листа, за по-спокойна емоционалност…?!

Бизнесът в България се развива стихийно в последните години и дори не можеш да си представиш колко много ме мотивира този факт. Ако сега има повече има хора, които работят здраво, при това с визия за години напред, България ще стане изключителна държава. Смятам, че сега, в този момент и в голямата си част тя е извън Европейския съюз. Приемането ни в Европейския съюз беше огромна крачка напред, но все пак беше политическо решение. Смятам така: ако всеки в своя си офис, в своята си фабрика, на своето си място си, направи своята малка Европа – като отношения, като мениджмънт, като чувство – едва тогава, което ще е може би след 10 години, ще забравим времето преди членуването си в съюза.

Иначе смятам, че е супер някой да бъде стихия извън бизнеса, в личния си живот, в мислите си, от начина, по който си управлява всекидневието, стои в сауната, спортува или общува с приятели. Аз самият съм много емоционален и експлозивен човек и се дразня, ако до себе си имам скучни и безлични хора. Ако един човек е стихия във всекидневието си, няма как да не бъде такъв и в бизнеса си – това са свързани неща. И вечер, като стоя онлайн до 1-2 часа, и сутрин в 7 часа, когато отново съм на линия, усещам, че разликата в това, което изпитвам в личните отношения и бизнес-контактите, е много малка. Като си стихия, си стихия. Като си сив, си сив.

Какви стихии събираш у себе си?

Само креативни. И положителни. Те са много необходими в нашето общество в момента. Не само защото има задаваща се криза, която не се знае дали, кога и как ще мине границата и ще влезе в България. Животът ни е разделен на хора, които имат много и на такива, които нямат нищо. Точно те имат нужда от позитивизъм, доверие и добри очаквания. Всеки трябва да намери своята пътечка и да се опита да бъде стихия именно в нея.

Позабравена дума?!

„Трудно” – никога не я използвам. Всички неща би трябвало да бъдат трудни. За да направиш нещо интересно и ново, въобще не се очаква да бъде лесно. Не си спомням да съм използвал думата „мързи ме”. Използвам десетки хиляди думи всекидневно както в личната си комуникация, така и онлайн. Нямам задръжки пред която и да е дума.

Бих могъл да използвам всяка една дума, без обидните. Обидата или рязкото отношение към някого също е емоция.  Но се пазя от обидните думи, въпреки че съм страшно емоционален човек.

Но това означава ли, че не си човек на крайните емоции?

Опитвам се да не бъда, но много често съм такъв. Човек се развива непрекъснато. Едно от нещата, които искам да не съществуват у мен да крайните решения, мнения и емоции. Понякога обстоятелствата ни принуждават да залитаме в крайности, но ние страшно много трябва да се пазим от това, защото истинските добри отношения между хората са много по-важни! Колкото повече добри хора, толкова по-добра държава, по добър свят…

Срещаш ли такива?

О, да, всеки ден. Понякога срещам хора, които чисто личностно не са добри, но са страхотни професионалисти и можеш само да ги гледаш в очите и да се учиш от тях.

Като много ангажиран човек, имаш ли време за тъга?

Рядко. Като ходя на гроба на баща ми. А днес родната ми майка имаше рожден ден, а тя си отиде преди 40 години. Отидох рано сутинта да й честитя празника. В такива моменти изпитвам тъга, но само тогава. Близките хора са много важни и би трябвало да стоят много високо в ценностната система на всеки. Когато ги уважаваме показваме, че сме порядъчни хора.

Имаш ли нови близки хора в живота си?

Да, може и да ти звучи невероятно, обаче всеки ден аз имам по някой нов близък човек. На ден срещам между 80-100 нови хора. Няма начин поне един-двама от тях да не ми станат близки, да не си разменим мейли или СМС-и. Место срещам хора онлайн и тогава по-трудно мога да ми станат близки, но именно там разпознаваш своите ценности и у други хора. Бих искал да имам още повече приятели. Никога няма да се уморя да жадувам за нови познанства.

В някакъв момент не ти ли омръзват всичките тези хора?

Не, няма как да стане това. В крайна сметка това е смисълът на живота. С всеки един нов човек аз се променям, може би с частица, но се променям. От всеки научавам по нещо, дори и от тези, с които не намирам общ език. Но напоследък, заради това, че живеем в реално време, съм 24 часа онлайн. Така научих, че опознавайки нови хора, ако съумееш да научиш най-доброто от тях, това е част от много бързото развитие на един човек.

А когато ти вървиш напред, а останалите стоят на едно място?

Тогава следя хората, които са пред мен или вървят заедно с мен. Тези зад мен рядко ми правят впечатление, освен ако не паднат, тогава мога да се върна, за да им помогна.

Пътуваш много по света, наскоро беше в Китай. Оставя ли светът послания у теб?

Останах изумен от тази феноменална страна, наречена Китай, но не заради високите сгради, милиард и 300 млн население или Великата китайска страна, а заради…. хората, философията им и начинът им на мислене. Ако част от тяхната философия се пренесе в нашия свят, това ще има позитивен ефект. Ние живеем в много нервен и безкомпромисен свят. Ти си права, че пътувам страшно много. Понякога се събуждам в някой хотел някъде, на някой етаж, в някаква стая и минава минути докато разбера къде съм. После влизам под душа и там си често си мисля кое е най-доброто нещо от точно тази държава, което бих могъл да отнеса в България – като опит и манталитет.

Говорим за философията… Спортът влиза ли в твоята лична философия?

Само на теория. Влиза само като голямо желание. Играл съм в юношите на „Славия”, ритах футбол и имахме големи успехи. Сега като че ли нямам психологическа нагласа да правя това. Затова се опитвам да използвам някои от другите си интереси, за да се заинтересувам от спорта. Имам колело, което карам всяка лятна сутрин. То е оборудвано с голям дисплей, който ми показва кой ми звъни от мобилния, показва кръвното, пулса. Целия съм в датчици, карам колело и слушам музика със супермодерен mp3-плейър. И така, покрай другите си хобита, правя опити да се приобщя още по-активно към спорта.

Диетите по вкуса ли са ти?

Всеки ден се опитвам да пазя диета и не винаги успявам. неща като Марк Твен, който всеки ден и цял живот отказва цигарите. Опитвам се да не ям хляб и сладко. Иначе да имам някаква предписана диета като сутрин три круши с лъжичка мед, на обед резанче диня, вечер нещо друго… Никога не съм го правил. Нямам тази вътрешна нагласа да спазвам диети! Но мисля, че каквато и диета да пазиш, ако не си вътре в себе си енергичен и динамичен, никога няма да можеш да си в добра форма.

Но харесваш сауната.

Да, много. Там повече си мисля, усамотявам се и изпитвам леки екстреми, които във всекидневния живот трудно можеш да им се насладиш. Обичам да ходя в една руска баня в Драгалевци. Там се напарваш, след което те минават с клонки от бреза, излизаш после и се цамбуркаш в малък басейн със снежна вода. Така тялото изпитва рецепторите и те освежава неимоверно.

Много наблюдаваш и изучаваш хората. Какво виждаш в тях напоследък?

Виждам пазарно ориентирани хора, амбицирани да се борят, за да успеят. Хората са станали по-добри. Българките са по-красиви, несъмнено, може би от наплива на чужденци или от това, че живеят в свободен и по-добър свят. Имам чувството, че след толкова години преход българите вече не са  отчаяни и знаят как да се борят. Преди двайсетина години очаквахме някой да ни хване рибата и да ни я поднесе. Преди десетина вече очаквахме да ни научат как да си я ловим, а днес вече можем сами да си го правим. Мисля, че това е основната разлика в тези години на преход. И не е никак малко. Само някакви си двайсетина години, капка в историята….

интервю на Радостина Колева за списание „ДИЕТА И КРАСОТА“ (декември 2008)

Максим Бехар

Беше асистент на проф. Баева и преподаваше в театралния колеж „Любен Гройс”.

Завърших го 94-а и веднага започнах да работя  там. Това продължи около десетина години, но вече не съм асистент. В един момент трябваше да избера или да застана зад катедра и да се движа в посока да съм преподавател или режисьор, или да избера да развивам себе си в личния си път на активно действащ творец. Не че не може да се съвместяват и двете неща, защото има такива примери, но аз нямам чак толкова големи амбиции.

Когато станах асистент и проф. Баева ни покани заедно с колегата ми Роберт Янакиев, нямах нито самочувствието, нито опита в това да преподавам на други хора, да ги насочвам в някакъв път, още повече, че аз не съм изживявала това, за което им говоря. Тогава бях само на 20 години.

Какво беше по-важно да научиш студентите – как да се държат на сцената или в живота?

Няма формула как да се държат. Естествено, има си правила в занаята, които трябва да се научат. По-важно е те да развиват себе си като потенциал и като личности. Най-ценното за актьорската професия е да разбереш индивидуалността си и да откриеш това, което те интересува в тази професия Ако търсенето ти е свързано с изследването на невидимото в човешката природа, ако търсиш “пътя” въпреки всичко, а не се задоволяваш с това да те нарекат “звезда” и да те покажат по телевизията – значи имаш шанс да се “оттласнеш”… Аз самата се провокирах от студентите и се получаваше много интересен обмен. Сега репетирам един авторски проект – „Казанова” в театър „Сълза и смях”, с една актриса, която вече развива кариерата си и на режисьор – Диана Добрева. Била съм й асистент и много се надявам да съм отключила поне малка частица в нея, която да й е помогнала. Изключително съм щастлива, че с много от бившите студенти от театралния колеж вече имам среща и на професионална сцена, като колеги…

А кои са личностите пък в твоя живот?

По принцип не робувам на идеали, но от всеки човек, с който се срещам, се уча да взема по нещо. В професионален план, всичките ми преподаватели от театралния колеж – проф.Баева, Мила Искренова, Асен Аврамов, Петя Диманова, Калина Стефанова, са личности, определили първите ми стъпки в професията. А те са много важни! Наистина, в живота на един човек родителите са първите, които той среща и чрез които придобива ценности за цял живот. След това са будителите от основното до висшето образование. Впоследствие идват и всички интересни хора, с които намира общи валенции. Колегите, с които съм била на сцената и пред камера и съм успяла да постигна пълноценно партньорство, също са дали своя отпечатък.

Имала ли си в душата си щети, които не можеш да поправиш?

Сигурно има, но не мисля, че са непоправими. Всяка една болка те изгражда и те кара да се замисляш. Философско е и е трудно изпълнимо. Всеки има своите страхове и слабости, които по-скоро каляват. Не случайно хората са казали, че „всяко нещо, което не те убива, те прави по-силен”. Колкото и да е щамповано това, ако успееш да го превърнеш в свой плюс, ще успееш да се обогатиш. А всъщност в това е смисъла – да изживееш живота си по-богат духовно. Въпреки, че аз много често се замислям защо мъдрите, умните и чувствителните хора са тези, които много повече страдат и усещат. Колкото по-глупав е човек, той е по-щастлив. Хората в изкуството имат природна сетивност.

Така че щети, които не могат да се поправят, не съществуват, защото те винаги работят за теб, ако си достатъчно смел да рискуваш да ги превърнеш в положително качество. Много е лесно да се правим на красиви, на недостъпни и на измислени  “лустросани” звезди, но това не е пътя, защото удоволетворението е в посоката, в която вървиш.

Сила ли е да си чувствителен?

Като си чувствителен, си много раним, което в един момент може да те обезоръжи. Но това е пътя да изстрадаш живота. Ако минаваш през него само за да се храниш, да отидеш до “двете нули”, да направиш интрига и да напазаруваш в мола, надали ще има какво да си спомняш впоследствие. На мен не ми е интересно така.

Спомена фитнеса. Ходиш ли в залата?

Да си призная честно, напоследък – не. Нямам никакво време,  а трябва да ходя. Аз съм на периоди, въпреки, че съм взискателна към себе си.По принцип си измислям мои някакви програми, чрез които тялото и душата ми се чувстват в комфорт.Обичам да се грижа за тялото си,защото на сцената то ми се отблагодарява. Това е част от моят инструментариум и аз правя необходимото той да бъде в кондиция. Обичам да плувам – това ми се отразява много добре. Обичам зимата да карам кънки на лед. Но не броя калории, не спазвам строги диети. Понякога дори имам периоди, в които правя каквото си искам. Уча се да се вслушвам в тялото си и то ми подсказва от какво точно имам нужда – като вид спорт, като движение, та дори и като емоция. Понякога отслабвам само от емоция – от това, че съм влюбена или разлюбена. Забелязала съм, че ставам по-одухотворена, когато съм в негативен период в личен план. Тогава и хората около мен казват, че дори се разхубавявам.

Каква покана за среща не би приела?

Такава, която би ме карала да играя, да се преструвам. Не обичам да играя в живота. Да “кокетнича” не е моят стил. Лицемерието не е мой почерк. Такива хора не празнават “невъзможностите си”, но ги усещат и компенсипат “липсата” с лицемерие и злоба, за да оправдаят собствената си посредственост. Избагвам контакт с тях, макар да ги има в изобилие. Случвало се е да поемам предизвикателства и да попадам в среда, нетипична за мен, само за да се усетя по-различна или да ми се случи нещо по-различно. Чисто с изследователска цел. Човек трябва понякога да рискува.

Чувстваш ли се о’к със себе си?

Да. Човек трябва да бъде щастлив с нещата, които прави самият той, с това което е самият той. Не вожеш да бягаш от себе си, защото няма къде другаде да отидеш. Трябва да живееш със себе си. Не можеш да очакваш някой друг да те направи щастлив. Да, приятелите и партньора запълват голяма част от твоето светоусещане, важни са, но не можеш да ги ползваш, за да бъдеш щастлив. Те само могат да добавят доза щастие, което в никой случай не значи, че си си самодостатъчен, защото пък това е вид егоизъм. Човек трябва да се научи да дава. Трябва да може да споделя, за да получава. Аз съм щастлива със себе си, опитвам се да правя това, което обичам и сама да търся шанса си.

По-добре ли се чувстваш, когато ти даваш, вместо на теб да ти дават любов?

Няма човек, който да не иска да бъде обичан. Би било свръх егоистично и много самотно. Но аз много обичам чувството да съм влюбена, харесва ми. Харесва ми да давам, да карам човека до мен да се чувства добре. Когато това е споделено – има очи, в които да се огледам и да се харесам, защото те съответно ме обичат. Влюбения човек е изгубен. И за да се намери му е нужно да се огледа в отсрещния. Така се открива. Но човек трябва да е “узрял”, за да се отдаде и да може да обича. Любовта не търпи “полусъстояния”.

Често сменяш визия.

Много ми харесва да съм различна. Обичам да ме провокират и да се променям. Конкретно за косата съм рекламно лице на мярката LA BIOSTHETIQUE за България, представена от  коафьора Митко Дамов. Обичам да съм в крак с новото. Обичам да се грижа за себе си, за тялото си, за кожата си, за косата си. На презентацията на тенденциите на марката  дойдоха нейни представители от Германия. Новата ми визия е изцяло тяхно дело. Сега прическата ми е такава, че се носи по 3 различни начина.

И е наистина топ-тенденция за зима 2009 – многофункционалност и лекота, съвременност и ексклузивност.

Притеснява ли те, че може би наближава момента да имаш дете?

О, не, напротив – точно обратното! Мечтая за този миг! Всичко е Божа работа. При мен всичко се случва малко по-късно, но винаги точно навреме за самата мен. Извървявам пътя си и за нищо не съжалявам!

Каква е мечтаната от теб почивка?

Почивка? Аз съм работохолик, който си „почива” в работата. Тя ме отвежда навсякъде – мнoгo далеч, при коренно различни образи или към мен самата. А това е най-интерсното пътуван! Но ако искам да разнообразя малко, за да се заредя с положителна енергия, обожавам да пътувам в чужбина. Бих пътувала навсякъде по свет със самолет, с кола, с кораб, със влак, с гондола, с карета, със шейна… Мечта ми е да посетя Русия… Обичам чувството да се „скривам замалко” извън страната. През изминалата година го направих три пъти.

интервю на Радостина Колева за списание „ДИЕТА И КРАСОТА“ (декември 2008)

актрисата Биляна Петринска

И сега съм безсилна! Самотата отдавна не ми доставя онова висше удоволствие. Не си я избирам. А ме впримчва – проклетата – и потъвам, потъвам…Изпочупих си ноктите от пълзене, от драпане да видя усмихващото се, а не смеещо се, Слънце. Искам да знам, че светът ти няма да ме пусне да си ида, защото светлината едва ли е златна само за един отделен човек. Тя е важна за два открили се свята. Истинските неща са най-красиви, когато не подлежат на безсилие. А моето безсилие е в отсъствието ти – физическо, психическо, психологическо, емоционално, мисловно. Ето, теб те няма и душата ми неистово вие до болка, раздрала дрехите си и застанала трепереща в ъгъла, стенеща в надеждна молитва нощният облак да не поръси нови дъждове и снегове в и без друго рехавата плоскост.

(2003)

от книгата ми „В несвяст“ – издателство „ПЕРСЕЙ“

си помислих! И разлях свещта…

Подозирах ли любов сега?

Май нарочно си избрах нощта.

Тя мълчи – феерия без звук

и без багри – чумава напук,

и различна, сякаш никой друг

не е бил до мен – била съм в студ

обвита и прегърната от лош,

некадърен  стон на моята съдба.

А така желаех бурна мощ!!!…

Ако теб сега си избера,

няма аз да мога да се спра:

ще размествам облаците – да вали,

от сълза ще искам да умра,

ще разплисквам вадите, нали

от мен тогава няма да боли?!

Тиха близост…и почти до Бог

озовахме се – ти позволи

любовта ми да не е порок!

(2004)

от книгата ми „В несвяст“

Дори не ме разбираш. И пак те няма тук.

Не искаш да разказваш що е да си сам.

Какво пък, мога бавно да сипвам грам по грам

в кристалната ти чаша – душичката у теб –

от моята стихия, от вятъра проклет,

от полъха ми бързопрелитащ като джет.

Харесва ми, щом зная, че пак ми иде ред.

Нали така му казваш? Но то не е и ред,

а пламенна вихрушка във външния ти лед,

разкъсала и малката ти цялост – на човек,

решил поне за кратко да не е строг, а мек.

. . . . . .  . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Приятно е да виждаш през погледа на друг,

приятно е да слушаш, дори да липсва звук…

Но как ли да позная ти истински ли си?
Красиво се усмихваш…Неверник ще да си!

(2004)

от книгата ми „В несвяст“

отблизо, да усещам, че си тук.

И ето те – парфюм долавям… Свиден

навярно си ми. Ако щеш напук

прави ми, ако трябва притесни ме,

щом чувстваш свойта сила във това!

Потъваш ли обаче – потърси ме,

в хербарий част от теб ще отнеса.

И то сега, когато си там, горе,

когато всички гледат те в уста.

Усмихнато е, някакси, да спорим –

така аз плувам в твоята сълза.

Знам, че ще ме отричаш още дълго.

Мълчанието свиква на студа.

Виж, цветенце ти нося, скрий го бързо,

но не къде да е, а в пелена,

която да е мека – галещ спомен,

която да е нежна – слънчев глас,

която да е дълга, шал огромен,

която да е твоя – както аз!

(2005)

от книгата ми „В несвяст“

Имаше ли смисъл вятъра да гоня,

който неуморно тихи вади рони?
Имаше навярно. Но си пак далече –

вероятно преча.

Имаше ли болка в тъмните ни нощи,

пеещи ми песни истински, разкошни?

Имаше навярно, за да си заминеш,

вероятно исках бавно да изстинеш.

Имаше ли радост, тлееща, във дните,

в есени и зими, близо до сълзите?

Имаше навярно – беше много мила.

Вероятно – сила.                                    .

Имаше ли лудост нас да ни разпалва

или да ни гони в дългата ни жажда?

Имаше навярно, но е отшумяла,

вероятно бързо тя е прелетяла.

Имаше ли поглед  -иронично-сладък,

той да ме погали с блясъка си кратък?

Имаше навярно, но отдалечи се.

Вероятно скри се.

Имаше ли младост в цялото ни лято,

слънчево и жарко, като че ли злато.

Имаше навярно, щом така го искам.

Вероятно нямам дъх да спъна риска.

Напразно бе добра със мен,

ликувах сам от свян лишен.

Намерих как да полетя

в излишен бяг,

без да спра.

Припев:

Дали във съня ще те търся

или вали

пак в очите ми смях?!

Дали цветя ще поръся

или с тъга

ще погаля и тях?!

Далечен ли съм ти,

напарфюмиран Дон Жуан,

премерен – погледни ме

откровено, че си отивам.

(2004)

от книгата ми „В несвяст“

Ясен Зердев

Под небесо

планина тъжи

и на нея

в болест аз лежа.

Припев:

Видя ли,

че, мале ле,

с чорна кърпа ходам?

Знаеш ли

как бълнувам?

Защо либе немам?

Под сърцесо

бели дни седат.

Самодиви

в сън ми ли летят?

(2005)

от книгата ми „В несвяст“

Надя Казакова



Мъничко любов,

непознати хора,

несигурна дойдох,

чула твоя зов.

Истински неща

от бездомни силуети,

тъй блестяща сълза

отлетя.

Мамеща игра

в тъмносиня вечер,

поисках да сгреша

и да изгоря.

Можеш ли сега,

разпилян във красотата,

да усетиш снега

в пролетта?!

Ако болка има в любовта,

ако има малко самота,

ако мога себе си да спра…

Или теб да избера…

(2005)

от книгата ми „В несвяст“

Надя Казакова

той едва ли би пял тъй красиво и с глас,

щеше тихо да жали душевната плесен,

насъбирала мъртвите клетки във нас.

И светът, ако знаеше моята болка

щеше в чест на това да мълчи като в храм,

няма даже да смее да пита доколко

смятам свойто сърце аз на теб да отдам.

На запален олтар ми приличат очите,

тъй горят, тъй пламтят, тъй ме парят – до взрив.

Мен поглеждаш. Какво ли ти казват сълзите?

Искам думи – ти винаги бил си бъбрив.

Как те слушах и как бих те слушала днеска…

А и не само днес – също утре и след –

любовта не е просто каприз или пиеска,

тя е дар, но за носещи смели криле.

Ако острият гняв ти помага да бягаш,

искам чудо куршума да обезвреди,

после в Тих океан да го хвърля със ярост.

Боже, толкова искам да бъдем добри!

(2003)

от книгата ми „В несвяст“

Чух в нощта разкошен смях.

Излетя. И полудях.

Исках да ме заблуди

може би с мъгливите бразди.

Исках да забравя,

че до мен сега не си.

Чух в деня нарочен гняв.

Пребледнях. Ти замълча.

Исках да те утеша

или нещо в теб да разруша.

Исках да те гледам,

та дори и да греша.

Припев:

Разпилях безброй сълзи,

изкрещях, че ме боли –

и зора, и вечер, идваха сами.

Но покой не знам защо

не дойде със тях в едно?!

Съжали ме – изморих се от добро.

Чух в съня докоснат рай,

смях и гняв, но не и край.

Толкова ли страстно те плених,

Толкова ли яростно се впих.

Като метеор летиш.

Връщаш се?! Бъди!

(2003)

от книгата „В несвяст“

Радостина Колева

Харесва ми да те наблюдавам как идваш към мен – вървиш с тихи, отмерени бързи крачки, сякаш обучил краката си командно да извършват този процес, сякаш под стъпалата ти върви нещо средно между марш и валс, което ги кара да пулсират, почти неусещайки земята под себе си. Идваш, приближаваш се и, ако миг след това си още по-плътно до тялото ми, малката крачка до врязването в същността ми започва да става все по-малка, започва да ми убягва пулсировката, като че състезаваща се във “Формула 1”. И ти си някъде до мен, някъде около мен, някъде в мен, някъде…

Обичам да ми говориш, много да говориш, много и за всичко. Не е задължително да знам какво е, може и да ми го обясниш. Обичам и да ми разказваш – тогава лицевите ти мускули играят, свиженията ти стават динамични, трептиш с всяка фибра и това винаги предизвиква вътрешно овациите ми.

Исках да те видя гневен. Видях те, вече не искам – страшничко е!

Исках  да ме сънуваш. Исках, много го исках. И си ме сънувал. Вчера. Не е толкова лошо, нали? Представях си как лежиш, подпрял с лявата ръка главата си и тихият ти дъх едва замрежва въздуха в спалнята. Нататък не исках да си представям…И това ми беше достатъчно, за да знам, че не съм случаен човек в живота ти. Щом и съня ти говори за мен, ропота срещу съдбата няма да ти помогне да спестиш резките, които тя ти поставя.

Сега искам да те видя разпилян. До такава степен, че да търся парченцата отново да те събера в кожата ти. Или пък напротив – да оставя лежерността да отпусне костите ти, да ги разтопи и аз само да приклекна до теб, да галя контурите ти и да усещам как нежното докосване отново събужда живота в клетките, в клепките, в душата…

(2003)

от книгата ми „Болката…“

Събудих ли крилата на страстта?

Очите ми се смеят. И приличам

на момина сълза в букет цветя -

ранима, но откъсната от тебе,

от твойте пръсти, бродещи по мен,

тъй както четка плава по лист бледен,

рисуваща желан безумно плен.

Душата ми е тъничка дантела,

зимуваща на топло в твоя дъх.

Ела и погали ме с пръсти смело,

потъвайки в божествения мъх.

Разровиш ли в самотните ми нощи

и сам ще видиш капките кристал

на моите очи, не стрити още

до пясък и покрити със воал.

Махни го – и кажи ми, че ме искаш,

от скъп брилянт са устните ти, знам,

кажи ми, че сърцето ми притискаш

до своето и чувстваш се по-ням.

Защото то за нас едно е вече

и някак е по-силно от преди.

Гласът ти стана дрезгав…и обречен.

До теб съм. Ти поспи си – сам не си!

(2004)

от книгата ми „В несвяст“